Feeds:
Публикации
Коментари

На този ден (22.09.) преди точно една година започнах да пиша своя блог с „размисли и страсти“ за изкуството.  Равносметката една година по-късно:

Какво постигнах?

– Публикувах 59 поста със съвети, интервюта, репортажи, есета.

– Блогът ми е бил прочетен повече от 6 000 пъти и е достигнал (каквото и да означава това) до близо 50 страни от почти цял свят! Можеха да са много повече ако блогът беше на английски, но от самото начало реших, че той ще бъде само на български и предназначен за българската публика, защото има много подобни блогове на английски език, но не и на български.

– Страницата на блога във Фейсбук се сдоби с цели 164 фена.

Какво не можах да постигна?

– Да пиша редовно. Когато започнах, имах големи амбиции. Исках да пиша по нещо всеки ден, но това, разбира с, не се получи, освен може би през първата седмица. След това разредих постовете през няколко дни, после седмици, а последните месеци, срам ме е да призная, пиша само веднъж в месеца. 😦 Вярно е, че покрай работата, езиците, пианото, курсовете, всички проекти, с които съм се заела едновременно, не ми остава много време и за блога. Нерядко обаче аз самата не знам за какво да пиша. Имах идеи, но исках постовете да следват определена тематична структура или периодика, което не се получи.

– Да подтикна повече от читателите да участват и да коментират. От самото начало идеята за този блог беше да бъде по-интерактивен. Надявах се, че повече хора ще коментират. Имах идеи и с редовни рубрики, които да  служат като вдъхновение за творчество (като седмичното предизвикателство, което обаче бързо отпадна, поради липса на интерес). Искаше ми се читателите сами да споделят свои рисунки, но това също не се получи, отчасти и поради ограниченията на безплатната платформа на WordPress, където гостите не могат да публикуват съдържание, но това за съжаление не се получи и на Фейсбук страницата… „Кутията за идеи“ също си остана празна… 😦

– Да развия идеята на блога в първото в България онлайн списание за художници (любители). Ето, това беше и продължава да е моята мечта. Когато започнах, исках чрез блога да „проуча пазара“ и да изпробвам какъв би бил интересът към едно специализирано издание, което да е източник на информация и съвети за художници. Преди време направих специална анкета за това какво искат читателите да прочетат в блога, което щеше да ме ориентира и за рубриките, които биха могли някой ден да попаднат в списанието, но за съжаление не получих никаква обратна връзка. Остават ред нерешени въпроси относно чисто техническата реализация (дизайн, художествено оформление, намиране на доброволци за писане на статии, защото очевидно аз не съм най-големият експерт в тази област, публикуване в по-функционална уеб платформа, защото настоящата не позволява това и т.н.), като оставим настрана моята възможност да се нагърбя с тежката задача на главен редактор. Въпреки всичко идеята все още не е умряла. Надявам се някой ден все пак да успея да я реализирам. Кураж ми дава знанието, че към подобно списание все пак би имало интерес. Според статистиките на блога, той е бил най-често посещаван от хора, които са търсели информация за курсове, техники и пр.

Какво искам да променя?

– Да пиша по-често, поне веднъж в седмицата.

– Да преосмисля основно целите на блога и да адаптирам съдържанието според това.

– Да се опитам да премина към платена платформа, с повече функции.

– Някой ден, да започна да списвам моето списание.

Изпитвате ли страх от белия лист или платно? Измъчва ли ви въпросът „Откъде да започна?“ или „Какво да нарисувам?“, или „Какви материали да избера, за да постигна най-добър резултат?“ Ако сте си задавали тези въпроси, не се тревожете, не сте сами! Много художници, независимо от опита и уменията си, се изправят пред подобни дилеми. Но това не трябва да бъде спирачка за вашите творчески приключения. Книгата „Арт Курс. Основно ръководство по живопис“ отговаря точно на тези три въпроса – за планирането, техническата реализация и познанията, които трябва да притежаваме, за да претворим своите идеи.

Както подсказва заглавието, книгата е насочена към изкушените от живописта, но тя съдържа и много практически съвети и напътствия, които биха били от полза за всеки един прохождащ художник без значение от предпочитаната от него техника, като например: как да организираме пространството на нашето ателие или работно място по най-добрия начин, как да събираме справочен и помощен материал като източник на идеи и вдъхновение, какво трябва да имаме предвид, когато рисуваме на открито. Курсът се спира подробно на различни методи и техники за изграждане на балансирана композиция и интерпретиране на класическите живописни задачи: натюрморт, интериор, пейзаж, човешки лица и фигури, рисуване по въображение. Темите са представени чрез демонстрации от типа „стъпка по стъпка“ на професионални художници, работещи с различни материали и в различни стилове. Книгата съдържа и обширно приложение с информация за свойствата на различните живописни средства (маслени, акрилни, акварелни бои, пастели, тушове…), добавки (разредители, разтворители, лакове…), подложки (хартии, платна, панели и тяхната подготовка), технически пособия и оборудване (стативи, четки, палитри…). Накратко, книгата представлява един кратък, но изчерпателен курс по живопис, който ще ви накара да се почувствате като студенти в истинска художествена академия! 🙂

Миналата седмица се върнах от седемдневна арт ваканция в Андалусия, Южна Испания. Ваканцията включваше всекидневни занимания тип „пленер“ или рисуване на открито. Групата се състоеше от 10-на човека, повечето от които бяха дами от „Острова“ (нормално, домакините бяха англичани), САЩ и Канада, а наша инструкторка беше художничката Ана Мартин. Някои от участниците в групата бяха професионални художници, но повечето бяха любители с известен опит, като мен. Повечето търсеха освен едно по-различно преживяване през ваканцията и възможността да подобрят техниката си и да освободят стила си на рисуване. Ана се придържаше към абстрактен стил, поради което повечето курсисти бяха избрали именно нейния уъркшоп. Колкото до мен, аз установих, че едва ли някога ще „еволюирам“ до абстрактен художник. Въпреки това, за мен най-ценното беше възможността да изляза навън и да рисувам на открито без да се смущавам, че ме гледат или без да се интересувам какво ще си помислят хората. До този момент никога не бях се осмелявала да изляза дори и само на разходка със скицника си!

Заниманията се състояха от рисуване на открито с материали по наш избор (основно акрилни бои и акварел), предшествано от кратка демонстрация за „вдъхновение“ от инструкторката и последвани от кратък „конферанс“, когато всички показват и обсъждат творбите си. Организаторите се бяха погрижили да ни осигурят най-разнообразни и вдъхновяващи гледки за отключване на творческите ни инстинкти: морски бряг…

идилична ботаническа градина в Малага…

автентично, забравено от Бога андалуско село, скътано сред хълмовете на Аксаркия…

Не знам с какво Андалусия ме вдъхнови толкова много, но веднъж загряла артистичните си „мишци“ след това не можех да се спра. 🙂 В свободното си време излизах на разходки със скицник и преносима палитра и бързо скицирах всичко, което привлечеше погледа ми:

… цветята на съседката…

… плажа…

… панорамната тераса на градския площад…

… двора на вилата на нашите домакини.

Преживяването беше изключително вдъхновяващо! Препоръчвам го на всеки, който все още не го е преживял! В предишен свой пост се спрях на някои от начините за намиране на арт ваканция в чужбина. Самата аз използвах сайта на Holiday Artists, за да открия Paint Andalucia.

Лятото все още е в разгара си, затова защо не го използвате, за да порисувате? 🙂

Има един въпрос, който отдавна ме занимава като любител на изкуството и естет с амбицията един ден да се превърне в практикуващ художник: какво всъщност представлява изкуството? Как мога да определя дали нещото, което създавам, е действително „изкуство“? Има ли обективни критерии за това какво е „изкуство“ и какви са те (техническо майсторство, оригиналност, послание…)? Какво отличава „дилетантското“ от „високото“ изкуство? Къде се простира границата между изкуство и кич и може ли кичът да бъде изкуство?

Ако в минали векове е имало относително ясни естетически критерии за това какво представлява изкуството, отговорите на тези въпроси стават все по-трудни, а границите все по-размити в епохата на съвременното изкуство. В днешни дни изглежда, че всяко нещо, на което артистът, критиците или публиката лепне етикетa „изкуство“ неизменно се превръща в такова, без значение дали е монументална скулптура, спираща дъха картина или инсталация, състояща се от тоалетна чиния с претенциозно заглавие, поставена в някоя галерия… От една страна днес повече от всякога светът на изкуството се демократизира, налага се (донякъде подвеждащата) представа, че изкуството е достъпно за всеки и че всеки може да стане художник, дори и без формално академично образование. От друга страна достъпът до света на „високото изкуство“ остава зорко охраняван от „пазителите на входа“: критици, изкуствоведи, куратори на художествени галерии, консултанти, колекционери, меценати, които чрез своите понякога странни приумици диктуват модата в този толкова своеобразен и капризен пазар и решават кое е или не е „изкуство“. Ако аз нарисувам плетеница от геометрични фигури или черен квадрат върху бял фон, едва ли моят шедьовър ще се озове в престижна галерия, нито ще впечатли някого, просто защото не се казвам Василий Кандински или Казимир Малевич…

Преди време са натъкнах на една изключително интересна статия в сп. ЛИК, посветена на наскоро състояла се в Софийския арсенал юбилейна изложба на легендарния художник дадаист и идеолог на съвременното изкуство Марсел Дюшан. Статията съдържаше фрагменти от интервюта с Дюшан и един от тях много ме впечатли:

„Артистът, създаващ творбата, не знае какво прави (…), не е способен да оцени естетическия резултат. Този естетически резултат е феномен с два полюса: първият е художникът, който произвежда, вторият е зрителят, като под зрител разбирам не само съвременника, а и всички поколения след него и всички, гледащи художествени творби, които с избора си решават, дали нещо трябва да остане и надживее, понеже има дълбочина, която художникът е произвел без да знае.“

Няколко елемента от този цитат ми се сториха особено интересни що се отнася до разбирането на съвременния човек за изкуство:

1. За да бъде нещо изкуство, то винаги предполага да има зрител и именно зрителят е решаващият фактор, който критично определя дали то е изкуство или не.

2. За да бъде нещо изкуство, то трябва да е издържало на проверката на времето и да бъде възприемано като такова от няколко поколения.

3. За да бъде нещо изкуство, то трябва да има „дълбочина“, която художникът е произвел понякога дори несъзнателно.

Последното изречение ме стъписа най-много в това определение за изкуство. Напомни ми това, че значението, посланието, „дълбочината“ на една творба е нещо принадено от зрителя, от критика, нещо, за което художникът дори не си е давал сметка! Няма да скрия, че тази мисъл ми навява известно разочарование. След като единствено вкусът на публиката и на шепа самопровъзгласили се меценати и „критици“ са ключовият критерий за това дали нещо е изкуство или не, какво означава това за самия художник? Моето собствено впечатление, потвърдено от някой професионални колекционери (Adam Linemann, „Collecting Contemporary Art“) е, че пазарът на съвременно изкуство се характеризира с известна доза лицемерие и снобизъм. От краткия си опит като арт репортер, посещаващ различни галерийни събития, си дадох сметка, че много от хората, които посещават галерии не са там заради самото изкуство, а заради възможността да се срещнат с други хора, да бъдат забелязани в обществото, да изглеждат „културни“ и образовани… и именно те са публиката, която определя какво е изкуство?! Но това е може би предмет за друг разговор.

В няколко следващи поста ми се иска да се спра именно на спецификите на този странен пазар, пазарът на изкуство и какви са неговите движещи сили. Ще се радвам ако споделите своите мисли и мнения по темата.

Едно от най-големите предизвикателства за художника е това да създаде илюзията за триизмерна реалност върху двуизмерна повърхност. Затова овладяването на правилата на перспективата са толкова важни. В изкуството има малко строги правила, но едно от тях е перспективата: без нея рисунката изглежда плоска и неубедителна. Много художници съзнателно избират да пренебрегнат тези правила в полза на декоративна стилистика, напомняща на мозайка или гоблен (напр. Анри Матис), но за начинаещия художник е важно първо да познава правилата преди да се осмели да ги нарушава в търсене на свой собствен стил.

Книгата „Изкуството на перспективата“ ни учи лесно и разбираемо как да превърнем плоското изображение в жива,  пространствена сцена с дълбочина. Книгата представлява основно ръководство по перспектива за художници с различна степен на подготовка, приложимо за всички материали и средства.

Книгата е разделена на три части, представящи съответно т.нар. „естествена перспектива“, класическата линейна перспектива и някои по-особено случаи на последната.

Част 1: Естествена перспектива

Тази част се фокусира върху въздушната перспектива или как въздействието на атмосферата променя възприемания цвят (топлите цветове визуално изглеждат по-близки, докато по-далечните предмети са обикновено в студени или сивкави тонове). Причината за това е природно явление (оттам и названието „естествена перспектива“), а именно наличието на прашинки във въздуха. Колкото по-голям обем въздух ни дели от наблюдавания обект, толкова повече изображението изглежда „забулено“ от мъглата от дребни прашинки.

Друг прост похват, който се използва за създаването на илюзията за дълбочина, е т.нар. „наслагване“ (overlap), т.е. изобразяването на части от предметите на задния план скрити зад предмети от предния план.

Визуално представата за близък, среден и далечен план се засилва и от количеството на детайли в картината:  в предния план обикновено има повече детайли, докато са те са по-малко в задния план.

Част 2: Линейна перспектива

Тази част ни потапя изцяло в света на строгите закони на геометрията и ни учи на ключови понятия като убежна точка (една, две, три и повече), равнина на погледа, фотоизкривяване (или защо не е добре да се използват снимки при рисуването на архитектурни обекти), установяване на мащаб, скъсяване на интервалите, пречупване, скъсяване и ъгъл на наклона при отражения и т.н.

Част 3: Линейна перспектива: особени случаи

Тази част е за напреднали, овладели основните понятия, които желаят да рисуват по-сложни геометрични тела, изградени от много части като капандури, подове с плочки, колела със спици, стъпала и т.н.

Без значение дали искате да рисувате сгради, градски пейзажи или идилични природни гледки, не можете да избягате от строгите закони на перспективата. Затова е по-добре да имате надежден наръчник под ръка. 🙂

 

От 02.05. до 02.06.2012г. във Vivacom Art Hall е подредена уникална изложба на скулптури от хартия, картон и папие маше.  Хартиеният арт фест се провежда за втора поредна година и в центъра му стои опитът да се представи хартията като художествено изразно средство, подобно на глината, мрамора, дървото, текстила. Програмата съдържа освен изложби, така и лекции, театрални представления, уъркшопове за деца и възрастни.

В едни от последните дни на фестивала посетих изложбата в залата на Vivacom Art Hall. Там бяха подредени около двадесетина творби на български художници, сценографи и студенти от специалност „Сценография“ към НАТФИЗ, уникални скулптури, инсталации и колажи.

Атмосферата в залата беше почти като от сюрреалистичен сън – окачени на невидими корди, от тавана висяха фигури от тел, хартия и папие маше, сякаш се рееха в безтегловност.

Много от инсталациите напомняха декор на вълшебна приказка за куклен театър…

…други със своята сдържана естетика навяваха поетични и философски внушения…

… а над всичко това кръжаха няколко хвърковати творения от тел и цветна хартия,  които досущ ми напомниха на ефектните лампи на Николай Табаков. 🙂

Изложбата е интересна, а хартиеният арт фест е единствената по рода си инициатива, която е посветена изцяло на хартиеното изкуство. Обикновено мислим за хартията единствено като „подложка“ за нашите рисунки, но всъщност тя е един невероятно пластичен и благодатен за експерименти материал. Аз самата съм силно привлечена от изкуството на колажа, но за съжаление той не е много добре представен в тази експозиция. Въпреки това, тя заслужава да се види.

Изложбата продължава още няколко дни, до 2-ри юни.

Венета Нейнска, фотография: Албена Зографова за SM&RT

Вчера приключи десетдневният фестивал за класическа музика със субтитри SM&RT, в чиято организация и аз участвах, макар и със скромен принос. Имах огромната чест и и удоволствие да присъствам на половината от концертите, за които действително бяха привлечени изпълнители от световна класа. Насладих се на невероятните изпълнения на Венета Нейнска, Андрю Броунел, Тим Лоу и Ружа Семова, а благодарение на чудесната идея на организаторите след концертите имах възможност да се запозная и да разговарям с изпълнителите в непринудена обстановка по време на вечеря. Най-сетне се сбъдна една моя мечта да се запозная с повече музиканти! 🙂 Винаги са ми липсвали контактите с хора на изкуството, които възприемам като страшно интересни, нетрадиционни и вълнуващи личности. Идеята за субтитрите също беше изпълнена перфектно. Благодарение на виртуозното изпълнение на Андрю Броунел и интелигентно написаните субтитри, открих за себе си Дебюси така, както никога досега не бях го възприемала. Сигурна съм, че не съм била само аз.

Единственото, което липсваше на тези концерти, бяха пълните зали, както подобава на изпълнители от такова ниво. Това, може би, показва, че все още в България качествената класическа музика е трудно „продаваема“. Въпреки това, инициативите с преобразените пиана и рояла в подлеза на Софийския университет успяха да привлекат доста внимание, публика и желаещи да посвирят. Все пак фестивалът успя да постигне целта, която си беше поставил, а именно да направи класическата музика по-достъпна. Пожелавам на себе си, на организаторите и на всички любители на качествената класическа музика той да се превърне в традиция, както и да виждаме повече подобни иновативни инициативи.

Покрай SM&RT малко незабелязано за мен мина една друга инициатива, свързана с „популяризирането“ на изкуствата и културата, а именно поредната „Европейска нощ на музеите“. Въпреки нейната огромна популярност, аз лично съм леко скептична към тази инициатива и целите, които си поставя. Свободният достъп и идеята за някаква масовост привличат хора, които при нормални обстоятелства не стъпват в галерия или музей, дори и при символичната цена за вход от 5-6 лева. Нима отпадането на тази такса е бил достатъчен икономически стимул за тях да възродят интереса си към изкуството? Или те по-скоро виждат в това поредния повод да излязат вечерта с приятели. Съмнявам се доколко дори и малка част от тези хора ще продължат да посещават редовно музеи и галерии дори и след „нощта“. Преди две години посетих част от мероприятията, организирани в Галерията за чуждестранно изкуство (за повече обикаляне на бързи обороти в стил „bar hopping“ нямах време, енергия или желание). Впечатленията ми бяха противоречиви. В желанието си да привлече „масовия зрител“, единственият резултат от проекта остават претъпканите зали, припряното тичане от една изложба на друга без всякаква насока и едно като цяло неудовлетворително изживяване.

Изводът от двата проекта, протекли тази година почти паралелно, ме наведе на мисълта, че дори и когато едно изкуство трябва да бъде доведено близко до хората, това въпреки всичко трябва да се случи без да се допуска неговото „опошляване“.

Свикнали сме с уличните музиканти, които свирят по подлези и тротоари. Гледката не ни удивлява и независимо от това дали ще хвърлим стотинки в шапката или отворения калъф, ние ги възприемаме като част от градския пейзаж, която ни радва особено сега, когато пролетта започне да се усеща. Обикновено срещаме ентусиасти, които свирят на цигулка, китара, акордеон, по-рядко и на духови инструменти. Миналата година няколко пъти имах удоволствието да слушам цял струнен квартет, разположен на бул. „Витоша“! Но колко често ни се случва да видим на улицата… пиано?

Не много често. Даже никога. До вчера, когато ненадейно в 11 паркове и градинки в столицата изникнаха 11 пиана и то не обикновени, а „трансформирани“ по най-различен начин. Едно напомня на дърво с клавиши вместо клони, друго е „озеленено“ с истинска трева, трето се е скрило под фрака на гигантска кукла.

В първия момент неочакваната гледка предизвиква недоумение и изненадани погледи. После обаче любопитството надделява и немалко хора се изкушават да докоснат клавишите. В крайна сметка, колко често ви се удава възможност да посвирите на тротоара или в парка?

Днес, докато се разхождах из центъра, с интерес наблюдавах този малък социален експеримент. 🙂 Група младежи импровизираха началната тема от „Smoke on the Water“ на Deep Purple, върху двете октави, останали незасегнати от артистичната трансформация на пианото-дърво. Друг човек пък, продавач на джунджурии пред Народния театър или служител на фирма по озеленяването с такова вдъхновение се впусна в смели импровизации със секудни и терци върху няколкото клавиша, че човек би си помислил, че сериозно се е захванал да композира своя собствена соната „за една ръка и два пръста“. 🙂 Не лиспваха и импровизации върху популярни мелодии и прословутият „котешки марш.“ 🙂

Макар тази инициатива да е първа по рода си, идеята за представяне на музика в градска среда не е нова за организаторите от галерия „Модо“. Както писах в предишен свой пост, миналата година те привлякоха доста публика с концерти на открито в Южния парк. Тази година шатрата с рояла отново ще се пренесат в града, този път в градинката „Кристал“, където от понеделник, 7.05. до 23.05., между 11 и 19ч. всеки любител на музиката (независимо от своите музикантски умения) ще има възможност да се наслади на своите няколко минути слава. 🙂

Инициативата се провежда в рамките на фестивала SM&RT.

Преводната специализирана литература за художници на български език за съжаление е малко. Има много малко интересни заглавия, които не са албуми, а образователна литература тип „наръчник“ или ръководство за различни техники. Едно от тези издания е „Наръчник по анатомия и рисуване на човешка фигура.“

Въпреки, че със своите 224 стр. ръководството далеч не може да претендира за изчерпателността и задълбочеността на учебника по пластична анатомия на Бамес, книгата съдържа всичко необходимо за начинаещия художник, за да го ориентира в рисуването на човешка фигура: кратко въведение, посветено на анатомичната структура на тялото (скелет, мускулна система), сравнително обширна част (около 1/4 от книгата) с най-различни пози, конструкция на фигурата с помощта на опростени геометрични форми, инструкции за основните части на лицето, напътствие за рисуването на гола и облечена фигура с помощта на различни графични техники (въглен, пастел, креда, перо и туш). Ценни са упътванията „стъпка по стъпка“, които показват различните етапи от създаването на рисунката, но на мен лично ми липсваше по-подробно обяснение на човешките пропорции, което е съществен елемент от изучаването на човешката фигура. Определено примерите можеха да са повече, а последната част, посветена на карикатурата, можеше да бъде разгледана върху повече от 1-2 стр. Въпреки това, книгата не е лоша и е едно наистина достъпно ръководство, особено за начинаещи, а и цената й е почти 10 пъти по-ниска от „Анатомията“ на Бамес, което си е изгодна сделка, особено ако не сте професионален художник или студент. 🙂

снимка: ЗаИнатчийница за приложна магия

Миналата неделя (26.02.) едно от най-обичаните места за приложни изкуства в София ЗаИнатчийница за приложна магия стана на една година. Преди точно една година Злата Златкова и Милена Георгиева решават да се впуснат във вълнуващото приключение, наречено „собствен бизнес“, водени от желанието да даряват усмивки и да сбъдват мечти. Името на работилницата се ражда от лапсус, но впоследствие се оказва, че то съвсем точно отразява и „вълшебната“ атмосфера, която цари на това пропито от артистичност и вдъхновение място, и „ината“ на собственичките, които напук на кризата не се отказват и продължават да даряват малки и големи с удоволствието от творчеството, гарнирани с топъл чай и домашни сладки. 🙂

Какво означава да си мениджър на ателие за приложни изкуства и как се решава човек на трудната стъпка да обърне страницата и да последва сърцето си: Art Lovers’ Corner потърси отговорите на тези въпроси от едната половинка на „заИнатчийското“ дуо, Злата Златкова.

Art Lovers’ Corner: Какво е да имаш ателие по приложни изкуства?
Злата Златкова: Прекрасно, трудно, вдъхновяващо, вълнуващо, обогатяващо,… Мога да изреждам още много в този дух (без „трудното“, позитивните неща са чувствително повече!)

ALC: Преди да отвориш ЗаИнтачийницата си се занимавала с други неща. Трудно ли се реши на тази стъпка?
ЗЗ: Аз не съм сама в това начинание. С моята приятелка Милена Георгиева правим ЗаИнатчийинцата заедно. И двете сме се занимавали с най-различни неща. От велосипеди и плочки, до мениджмънт в център за чуждоезиково обучение. Всъщност, решението само по себе си беше едно от най-лесните неща. А когато нещо се прави с толкова любов, както ние правим ЗаИнатчийинцата, както се казва в една известна книга „цялата Вселена ти помага“. 🙂

ALC: Защо реши да се насочиш към приложните изкуства и какво ти носи това?
ЗЗ: Приложните изкуства са естествен ход на развитие на моя живот. Баща ми е художник, израснала съм в ателието му, където всичко ме запленяваше! На Милена дядо й се е занимавал със свещи, откъдето дойдоха и първите идеи и знания. Аз винаги съм обичала да правя разни неща с ръцете си и сега, когато се опитвам да направя това професия, няма нищо по-хубаво!

ALC: Всяко начало е трудно… Имаше ли моменти, в които си мислела да се откажеш?
ЗЗ: Хм… Ние още сме в началото. Ако трябва да бъда съвсем откровена, може и да имало съвсем мълниевидно преминаване на подобни мисли в тежките моменти… Но по-скоро оптимизмът винаги ни е съпътствал и сме вярвали искрено, че ще успеем.

ALC: В България не се печелят пари от изкуство…
ЗЗ: Ами… пари не се печелят – вярно е (поне засега :)). Но удовлетворението е, някак си, достатъчно. Пък и вярваме, че все повече хора се обръщат към изкуството, търсят го в себе си и тогава започват да търсят нас… И така се надяваме да се раздвижат нещата в положителна посока.

снимка: ЗаИнатчийница за приложна магия

ALC: Как намираш преподавателите за уъркшопите?
ЗЗ: Това е труден въпрос. С всеки един преподавател има история. Дали ние сме ги намерили, или те нас…, кой знае? Но с всеки един всичко стана много лесно и от само себе си, а и аз вярвам, че нещата по принцип трябва да се случват така.

ALC: Какви хора идват в ателието?
ЗЗ: Всякакви, ама наистина всякакви попрофесии, но с нещо, което ги свързва – непрестанното търсене, нужда от творчество, нужда от глътка положителни емоции и споделяне на идеи.

ALC: Твоето обяснение: защо почти не идват мъже? 🙂
ЗЗ: Ох, ами аз наистина не мога да отговоря на този въпрос! Хахахаха… 🙂 Вероятно не сме намерили правилния път към сърцата на мъжете. Обаче, честно, ние непрестанно го търсим (свързаното с изкуството, де… :)) Наблюдение е обаче, че мъжете взимат превес при поръчването на индивидуални подаръци и може би в интереса си към курсовете по фотографията.

ALC: След една година, каква е равносметката?
ЗЗ: Равносметката…: прекрасни познанства, истински приятелства, много усмихнати и положителни хора, научени 101 нови неща и отворени сърца за нови и нови начинания. 🙂

ALC: Какъв съвет би дала на някого, който иска да направи от своето хоби професия?
ЗЗ: Не знам дали това може да се приеме като съвет, но мога да кажа какво научих – много е трудно, но е наистина невероятно! Бъдете смели и вярвайте много във възможностите си! 🙂